Охранителят въведе гостите в залата за делови срещи, каза, че госпожата ще дойде всеки момент, и излезе. Жената, чиято невзрачна физиономия сякаш бе изтрита със сюнгер, стисна тънките си устни и процеди: „Госпожата... Кой знае каква бабиера-склеротичка е милионершата. Откога те ръчкам - хайде да идем при баровеца, хайде да говорим с него. Ти се изсулвашe като мокра връв: не искам да се унижавам на този тъп селянин... Тъп, ама с пачки. А сега е покойник и, щем - не щем, трябва да се срещнем с вдовицата му, която сигурно фъфли и единствената й грижа е да си пие редовно гинко билобата”. Втренчен в насрещната стена, мъжът не успя да пропъди червейчето, настанило се в мозъка му: отдавна ми иде да те удуша, гадино, търпя те, понеже знаеш бакиите ми.
Вратата се отвори и в залата влезе дама на неопределена възраст. Гостите се вцепениха. „Боже, Тя?!”, простена на ум мъжът. „Какво търси тук тази мръсница?!”, вбеси се жената.
„Госпожата на тъпия селянин с пачките прилича ли на фъфлеща бабиера-склеротичка, която се тъпче с гинко билоба?”, подхвърли домакинята, седна срещу гостите и се наслади на стъписването им. Мъжът събра смелост, погледна я и спомените го затрупаха като лавина.
Преди години стройно миньонче, прехвърлило четирийсетте, бе единственото създание, което хващаше окото му. Не бе страхотна красавица, хубавите зелени очи боцкаха като иглички. За разлика от останалите служителки във фирмата не свеждаше очи при среща с него и не му се мажеше като масло на филия. „Спазвай почетната дистанция”, предупреждаваше езикът на тялото й. Той я спазваше. Но колкото повече време минаваше, колкото повече останалите му се лигавеха, толкова по-неудържимо го привличаше тази жена, толкова по-голям ставаше копнежът му по нея. Скромният опит с противоположния пол и вродената страхливост не му позволяваха да я атакува директно. Приложи какви ли не хитрости, опита какви ли не маньоври, но безуспешно. На моменти му се струваше, че тя не е безразлична към него. И хвръкваше на седмото небе. После равнодушната й физиономия го приземяваше. Нощем се терзаеше в леглото. Богатата му фантазия го телепортираше в обятията на създанието, обсебило го тотално.
Един ден съдбата нареди пасианса така, че той, жена му и миньончето си правиха компания в служебния асансьор. Негова милост се издаде: то не бе жаден поглед, вперен в обекта на желанието, то не бе усмивка двайсет и четири карата, то не бе неглижиране на благоверната. А благоверната бълваше змии и гущери. На ум, разбира се. Вечерта, когато се прибра у дома, го приклещи в спалнята, за да не чуят децата: „Гадино, не пожела да сключим брак, за да тичаш на воля по кучки, нали?! Обаче няма да ти се дам – а си продължил свалката с онази, а съм изпяла на медиите какви мошеничества си вършил и продължаваш да вършиш. Ще те разкостят, бял ден няма да видиш!”.
Забрани му да гледа „онази”. Заповяда му да свежда очи, когато я срещне. Половин година го дебна, половин година проверяваше телефоните и надничаше в мейлите му. Не откри нищо. Реши, че конспирацията е добре изпипана и заплаши: „Ако още утре не уволниш кучката, грабвам карфичка, боцвам балона и той се пуква - истината за теб излиза наяве. Избирай: аз или тя”. Той избра изнудвачката. Изхвърли миньончето като мръсно коте. Месеци наред изпращаше празни есемеси от телефони на познати. Напразно. Обзе го проклетото усещане за безнадеждност. Накрая проумя, че е зачеркнат, при това с дебела черна линия. Отмъсти й, като предупреди всички приятели и познати от бранша да не я назначават, защото е некадърна. И ето го сега в краката на некадърната: за да измоли заем, тъй като фирмата му бе фалирала. Житейската палачинка подскочи в цвърчащата мазнина, направи лупинг и цопна в тигана.
Обзе го странна слабост. Разтвори се във вселенския вакуум, космическо зеленикаво око лукаво му намигна. Атомите, на които се разпадна, летяха като волни птички през тъмен тунел, в чийто край мигаше ярка светлина. Ето го раят, бе последната му мисъл. Някаква сила го тласна към светлината...
Двете жени скочиха едновременно и се спуснаха към него. „Ти го уби, мръснице!”, неистово крещеше гостенката. Домакинята трескаво набираше телефон 112.
Лекарят от „Спешна помощ” завари покойник. Заключението му бе: „Инфаркт – сърцето му буквално се е пръснало”.
---------------------------------------------
Вдовицата се бе опънала на кожения диван в хола. За стотен път констатира, че сметките й са без кръчмар. Както и да въртеше, както и да сучеше, ситуацията никак не бе розова. Синът ще продължи образованието си в родината. Харвард вече бе далечен мираж. Нещо повече: налагаше се момчето й да работи, за да се издържа. Що се отнася до дъщерята ... край на престоя в престижната швейцарска клиника. Колко ще живее при това положение?! Майчиното сърце се сви на топчица. В този момент звънна джиесемът. Директорът на клиниката предупреди: „Мадам, през последните три месеца в сметката ни не е постъпил нито един франк за лечението на госпожицата, очакваме да решите проблема до края на тази седмица. В противен случай...”. Тя припадна.
Минаха три месеца. Вдовицата се тъпчеше с транквиланти и трепереше при всяко позвъняване на мобилката. Но от клиниката – ни вест, ни кост. Директорът й сякаш пропадна вдън горите тилилейски. Синът я изненада със странен есемес: „Много яко, майче! Откъде намери парите?!”. После я шашна щерката: „Отдавна не съм се обаждала, бях без пукнат грош. Велика си, картата ми е пълна!”.
Колкото и да насилваше мозъчните си клетки, те не родиха никаква идея за произхода на средствата, които спасиха момичето й и позволиха на сина й да остане в Харвард. Женското любопитство не й даваше мира, разяждаше душата й. Обади се в швейцарската клиника. „О, да, парите в банковата сметка на дъщеря Ви са предостатъчни, не се безпокойте”, успокои я директорът. И добави: „Вашата братовчедка преведе голяма сума”.
Моята братовчедка?! Абсурд, нямам заможни роднини, слиса се тя. Звънна в Харвард. Вежлив сопран я уведоми, че една българка дарила на сина й достатъчно пари, за да довърши следването си, но няма право да съобщи името й. Пълна мистерия, реши сащисаната майка.
След десетина дни куриер й връчи писмо. Текстът бе лаконичен: „Покойният ми съпруг причини фалита на мъжа Ви. Отмъсти заради мен. Тогава резултатът стана 1:1. Сега броенето е друго, 1:0 - в моя полза”.
